След кратък преглед на онлайн магазините в България и бърза сметка на ум, реших, че ще е по-евтино да си поръчам Kindle Paperwhite от amazon.co.uk. Които незнайно защо ме препратиха към amazon.com. Няма проблем, нали доставят до България. Щастливо цъквам един Kindle и едно калъфче. От Amazon удобно ми предлагат да ги опаковат като една пратка и да си платя митото предварително (Delivery Duty Paid). След което пратката тръгна към мен. До тук – никаква грижа. Интересното започна в момента в който човека от InTime (които са представители или там каквото са на UPS за България) ми даде купчина документи вместо самият Kindle. Трябвало да отида и да си освободя пратката от митницата. Окей, кзвам аз, да е трудно, колко да е трудно. Час, час и половина и се връщам на работа. Всъщност, отне 4 часа. За един дребен Kindle. Влитам в митницата и се оглеждам за информация. Няма. Има купчина хора, които разнасят хартийки наоколо и изглеждат заети. Има и нещо на което да си избереш какво искаш да правиш, за да ти даде номерче. До него има залепена и заповед, която нарежда това чудо да се използва. Добре. Обаче никъде не пише какво по дяволите трябва да избера от 10-ината възможности за да си взема Kindle-то. Изключвам очевидните грешни избори като “Износ” или “Транзит”. Но все пак оставащите са доста. Отново се оглеждам за информация. Виждам две гишета където двама служители очевидно се чудят какво да правят, но пък там има залепени надписи “Не е информация” в A4 формат. Игнорирам ги и избирам най-близкото до това, което може би искам да направя. Т.е. “Внос”. По принцип свързвам “Внос” с нещо голямо, като например 100 тона желязо идващи с кораб от Бразилия. “Внос” и малък Kindle някак не се връзват. Има 10 човека на опашката преди мен. Оглеждам се за толкова голяма опашка и не виждам. Сигурно е скрита някъде. Усещам лекият хлад на неувереността. Чета отново малкият help закачен от InTime към останалите документи. Не го разбирам. Звъня на поддръжката им. Всички линии са заети. Нещата започват да вървят в неочаквано грешна посока. Звъня пак. Уцелих някой. Човека бавно, полека и три пъти ми обясни, че съм горе-долу на прав път, но трябвало първо да си взема нещо наречено EORI номер. Така и не питах защо. Когато нещата опират до държавна администрация, слушаш, изпълняваш, носиш всякакви хартийки и не питаш. Обратно към touch screen нещото с билетчетата. Цъквам “EORI” номер и щастливо разбирам, че преди мен няма хора. Разпределянето на номерчета към гишета ми изглежда абсолютно случайно. Малко в стил Бинго, но без печалбата накрая. 20-ина минути по-късно моето номерче излиза. Гише което не виждам. Бясно се оглеждам, присвил очи късогледо. Виждам го! На втория етаж! Как се отива на вторият етаж? На всички очевидни места стълби не се виждат. Щурам се наоколо и ги уцелвам. Спринтирам до гишето мислейки си как ей са ще ми изтече времето да стигна и пак ще трябва да тегля билетче. Една приятна служителка ми връчи лист хартия който да попълня на ръка. Защо след като просто можеха да ми сканират картата и да вземат пълната информация за мен? Не е ясно. Попълвам бланката. Личната информация я попълвам два пъти. Може би е имало място където да цъкна “използвай горната информация” но не го намерих. Давам го. След малко ми го връщат, липсвал пощенски код. Пощенски код? От къде да знам кой ми е пощенският код, в предните 15 години не съм пращал писма. Дори не знам къде е пощата. Сериозно, къде е пощата в Младост 3? Стрелям на посоки. Добре, че не се заядоха. След още малко ми връщат бланката на която трябва да напиша на ръка, че съм я получил. С трите си имена, подпис и дата. Датата я има отгоре, защо пак да я пиша? Защото можело да са различни. Добрееее, вече съм готов на почти всичко, само за да се приближа до заветното малко кашонче. Идва следващият проблем, който на кратко е “А сега накъде”? Кротко питам служителката, която ми казва, че трябва да си извадя митническа декларация. Попълвали ги отвън. Подтискам едно “????” и тръгвам. Наистина, от двете страни на митницата има две схлупени барачки, любовно подпиращи митницата от двете страни. Малко в стил две прасенца, които цоцат от прасето майка. Оказва се, че и двете са частни, и двете могат да попълнят митническа декларация, и двете искат по 18 лева за услугата. Защо самата митница не предлага тази услуга е една голяма мистерия. А още по-добре, защо това не е автоматизирано (след като всички страни знаят точно какво съм поръчал) е една още по-голяма мистерия. Попълването отнема изненадващо много време. Накрая матричен принтер изплюва формуляра, аз давам парите, те ми давата хартийката. След което ми дават нещо странно, пластмасово и квадратно. След леко недоумение, разпознавам дискета. Дискета! ДИСКЕТА! Сериозно. Снимах я, защото никой няма да ми повярва, а и в момента не мисля, че е възможно да направя снимка на дискета. Освен в някой музей де. Но пък там не се снима. Ето, това е дискета.

Питам, от къде ги взимат, след като дискети не се произвеждат от години. Обясниха ми, че ги въртят с митницата. Т.е. те ми я дават, аз я давам на митницата, след това митницата я дава обратно на фирмата. Това въртене, колкото и да е дребно, изглежда много грешно. За да станат нещата по-странни, и двете барачки делят стена с митницата. Можеха просто да опънат един мрежов кабел и да си копират файловете някъде. Или някой да им направи един сайт да си ги upload-ват. Ще отнеме половин ден на някой начинаещ програмист. Или, защо не, може просто да ги пращат по мейл. Но не, ще разнасям дискета. Има светлина в тунела – тези нещица се амортизират и в някакъв момент вече няма да има какво да използват. Зачитам декларацията, докато нервно пуша. Вътре е пълно с неразбираеми кодове, тук-там се вижда моето ЕГН като част от номер. Самият Kindle е описан като “Устройство за четене на книги през интернет”. Внимателно формулираното “стандартно опакован” се оказа, че е направено така, за да ми спестят още бумащина. Аз продължавам да не разбирам това внимателно формулиране (но благодаря за него), след като всичко е в един пакет. Малък пакет.

Следватаща стъпка е малко по-интересна. Тъй като съм платил мито предварително (спомнете си DDP), сега трябва да отида до InTime за да може те да преведат митото. Има малък проблем с това – офиса на InTime е в средата на нищото, като нито е достатъчно далеч за такси (опитах), нито достатъчно близо за ходене пеш. Градски транспорт ще да е. Чакам. Чакам още. И още. Накрая идва 84, който ме закара достатъчно близо до въпросният офис. Там връчвам наръча документи (който расте заплашително с всяка минута) и хората се вртурват да превеждат парите. Това не е носене на левчета на ръка. Просто трябва да направят банков трансфер. Който отне около 45 минути. Започвам все повече да се изнервям, защото времето минава, а моят Kindle не се вижда на хоризонта. Дават ми разпечатано платежно нареждане, с което трябвало да се върна обратно в митницата, за да ми сложели печат на декларацията. С която след това трябвало да се върна обратно в InTime за да ми дадат пратката. Аргх! Без да искам, питам дали се шегуват с мен. Не се шегували. Тръгвам обратно, пак с автобуса.

Отново на входа на митницата, вече нямам грижи с ориентацията. Смело цъкам “Внос”, сещам се за корабите, желязото и Бразилия, леко потрепервам от бяс и започвам да чакам. Отново. Бингото с номерата върви с пълна сила. Женица зад едно гише щастливо си говори с колежка. От другата страна, служител полу-висящ от неговото гише се закача с касиерките от офисите на банката. Докато сме на темата, POS терминали не се виждат. Разни хора продължават да носят хартии, да си говорят безметежно игнорирайки чакащите. Започвам да завъждам дребен тик от бяс. На този фон, разлепените бележки обясняващи колко са бързи митниците ми звучат като лоши шеги. Или некадърни фалшификати. Идва моя ред! Не мога да повярвам, само 3 часа и половина след началото на цялата одисея! И гишето е на първият етаж! Записам си на ум да мина след това да пусна тото. Давам всичко на служител. Всичките форми, номера, нареждания, декларации и т.н. глупости със всичките им два и три екземпляра.  А, и дискетата разбира се. Човека ги взе и изчезна. Хм, мисля си, сега ако ги загуби, на практика нямам с какво да докажа, че ги е загубил. Хм, продължавам да си мисля, що си го помисли това, са не само ще се мръщиш за загубеното време а и за загубеният Kindle? През това време служител не се вижда. А, дойде.  И като се започна едно подписване, печати, номера писани на ръка, още печати, още подписи, на предната страна, на задната страна, абе във всички посоки. Родовата ми памет дискретно намеква, че “много печати = успех”.  Позволявам си лек оптимизъм. Идва и реда на дискетата. Иглежда, че компютрите на митницата са доста нови и нямат флопита. Затова са им купили външни такива, през USB. И сега едно такова щастливо предъвква дискетата. Опитвам се да чуя този отдавна забравен звук. Уви, без успех.

“Това е”, казва служителя и ми връща единото копие на митническата декларация, усърдно покрито с печати и писания на ръка. Отказвам да осъзная случващото се. Оглеждам се, да не би да говорят на друг. Няма друг. Внимателно (за да не го подплаща), протягам ръка и взимам хартийката. След което дим да ме няма, даже не се оглеждам, да не би някой да се сети нещо.

Обратно към InTime, за да си взема пратката. Давам декларацията, минута след това ми дават пакета. Завива ми се свят от скоростта с която се развиха събитията. Мятам се обратно в таксито и потегляме. Бързо.

Успех. Четири часа след началото. За един Kindle и едно калъфче.

Замисляйки се за цялото упражнение, не мога да не отбележа колко ужасно неефективно е всичко. Защо трябва да имам EORI номер, като имам ЕГН. Защо попълвам на ръка, като имам лична карта с достатъчно кодове по нея. Или пък защо трябва да попълвам декларация от фирмичка, като може самата митница или куриерите да ми я попълнят. Или защо трябва да нося платежно нареждане на хартия като може това да се организира предварително. И защо, защо, защо е нужна цялата тази бумащина, като всичко може да е в електронен вид. Като EORI номер който получих на хартия. Или декларацията. Или нареждането.